Продължете към съдържанието

BIODANZA

Здравей,
Аз съм Ирена

Дете съм на прехода. Родена през 1978, моят път е пътят на освобождаване от стари и неработещи модели. Пътят от тежест към лекота, от болка към радост, от сивота към цветове, от апатия към желание, от страхове към любов и спонтанност, от задължения към мечти и удоволствие, от съмнения към вяра. Вяра в себе си и в Живота.

irena-chakarova

Годините след 2008 бяха години на търсене. Пътят ми маркираха йога, семинари за личностно развитие, импро театър, латино танци, движенчески практики, ресторативно движение.

През 2013 г., в стремежа да разкъсам собствените си окови, заминах за Франция. 

През същата година един приятел ме заведе на Biodanza. Тук открих липсваща част от моя пъзел – дълбокото свързване със себе си и с другите. 

След първото посещение, в продължение на 5 години, не пропуснах и седмица, в която да танцувам. Biodanza бе моето „у дома“. Завладяващата музика, сливането на движение и емоции в едно, топлите срещи и подкрепата на групата ми позволиха да се почувствам изцяло приета и за първи път в живота да се отпусна напълно и да изпитам чувството на свобода.

Това, което ме кара да се чувствам жива днес е:

  • Да заровя голи ръце в пръстта.
  • Да отгледам храната си.
  • Да прегърна човека срещу мен
  • Да танцувам
  • Снежна разходка високо в планината
По-долу можете да прочетете повече за личните ми предизвикателства.

Когато бях малка, танцувах рок с баща ми – две стъпки, но какъв кеф!
Когато през 2004 открих салса и бачата, танцът се превърна в страст за мен.

В същото време постоянно се притеснявах какво си мислят другите: Как изглеждам? Дали ще ми се смеят? – Всички искат да танцуват с „напреднали“.

Напредвах бързо, но колкото повече напредвах, толкова по-изгубвах желание да танцувам. Оказа се, че под танц се разбира сравнително точен набор от стъпки. От дамата се очаква да прави красиви движения (shines) и да се върти с умението на балерина, а кавалерите често гледат някъде настрани, оглеждайки се за следващата дама. Уж сме двама, а често имах усещането, че си танцувам сама.

Радостта и изживяването, което имах докато танцувахме простичките стъпки рок с баща ми, ги нямаше.

Усещането за липса на свързване се повтори и докато асистирах в курсовете по Кизомба, които партньорът ми водеше (във Франция).

Всичко се промени, когато през 2014 г. попаднах на Biodanza. В часа Biodanza забравих, че другите „имат очи“. Никой не се интересуваше дали са правилно „изрисувани“ движенията ми. Край на „изисканите“ движения! Край на мисленето коя стъпка и кога да направя! 

И какво щастие! Другите наистина танцуваха с мен! Първо (бяха) с мен и после „танцуваха“. Това бе една друга вселена…. Малко по малко започнах да виждам собствената си красота в очите на другите.

Връщането към най-простите движения ме върна към усещането за радост, което изпитвах, когато бях малка и танцувах рок в две стъпки. Танц, в който не търся нищо, не очаквам нищо, танц, в който присъствам изцяло за себе си и партньора си и се наслаждавам на момента. 

Едно от разбиранията, с които излязох от дома на родителите ми бе, че е важно човек да бъде сериозен. Че да се смееш е несериозно. И че всичко, което мислиш, говориш и правиш не може да е просто ей така безпричинно. Трябва да е полезно, ПРАВИЛНО, СЕРИОЗНО. Че е задължително да мисля СТО пъти преди да кажа нещо. „Мисли, мисли, мисли!“

Нямах представа какво е да носиш детското в себе си – да си позволиш да действаш без да обмисляш за последствията и резултатите. Чувствах се непохватно и в общуването с деца – бяхме от различни планети.

В търсене на спонтанността, през 2012 г. се записах на импровизационния театър при Златин в Шизи Импро  – беше предизвикателно и много ценно за мен. Една година, в която се учех да казвам „Да, и…“ и да приемам предложенията на живота. В същото време докато другите се забавляваха аз умирах от срам и страх как ще прозвучи това, което ще кажа. Това бяха първите, много трудни за мен, стъпки към спонтанността.

От малка изпитвам ужас какво ще кажат хората за мен. Когато чуех някой да се смее, винаги се обръщах и бях сигурна, че е за мен. Когато танцувах, през цялото време мислех кое как правя и как изглеждам. А когато се налагаше да говоря пред група или пред човек с авторитет – в главата ми се появяваше бяло петно. Страхът от това да ми се смеят и да не бъда приета от другите е блокираща сила в моя живот.

Виж какво се промени >>

Винаги съм си мислила, че това, което виждат другите е това, което аз виждам отвътре. И се чудех защо другите не ме разбират. Един ден разбрах, че дълбоко се лъжа.
Независимо какво се случваше, аз не показвах емоциите си. Не знаех какво е да плачеш, не давах израз и на гнева си.

Случвало се е и да излъжа – отново от страх, че това, което искам да кажа, няма да се хареса на другите и ще ми се смеят и критикуват.

Виж какво се промени >>

Явно времената са били такива, че не съм единствената, израснала „здраво стъпила на земята“. Всичко трябваше да може да се докосне. Всяка цел трябваше да има ясен и конкретен път, по който да може да се постигне. Всичко, което се правеше и учеше, трябваше да служи за нещо.

На 18 ме беше страх да мечтая. Всъщност не знаех какво е да мечтая. Знаех, че трябва да уча нещо, което да ме изхранва, да е сериозно и перспективно. Така и станах инженер.

Мечти нямах още дълго време. Освен една – мечтата за свобода – свободата да мечтая. Свободата да мисля различно. И да стопя оковите, които ми пречеха да бъда щастлива.

Срещах весели хора, щастливи хора, хора, които реализираха мечтите си; хора, които създаваха стойност, творяха. Те живееха в някакъв друг свят, от който ме делеше една стъклена преграда. Стъкло, през което виждах, но не можех да премина. Усещането бе на задушаване и окови. Задушаваше ме въздухът в София, стените на блока и най-вече собствените ми ограничения. Бленувах да разкъсам оковите и да премина отвъд ограниченията си. 

Работата ми бе така да се каже престижна, добре платена, в IT сектора. Сигурна и с възможност за израстване. В същото време ме убиваше. Главата ме болеше, когато не водех курсове, работех често легнала или права, защото болките в кръста правеха седенето непосилно. Добре че шефът ми англичанин разрешаваше работа от вкъщи заради честите пътувания. Материята бе прекалено техническа за мен, бе ми трудно и компютрите изпиваха и последната частица живителна сила в мен. Енергията, която получавах от работата с хора, ме спасяваше.

Мечтаех за друг живот, но ми се струваше нереално. Как ще се изхранвам? Ами ако се проваля? В този момент даже въобще не знаех какво точно искам. Имах само усещането, че това не е живот. Че годините минават, а животът е някъде другаде, минава покрай мен.

С много познати и приятели се чувствах все по-самотна в София. Никога не съм имала село, но мечтаех за него. Да познавам съседите си, да поискам сол на заем, да се поздравим като се видим, да поспрем и поседнем… 

Повратна точка в моя живот бяха семинарите Към Същността /2010 г./. Разбрах, че не съм единствената, която се чувства объркана и ограничена. Срещнах много сродни души и настоящи приятели. Преобърнах тотално представите си за живота. 

Събрала смелост, решителност и подкрепа, през 2011 заминах на двумесечно пътуване в Индия. Пребиваването в среда, където нямах изисквания към себе си; в затънтени селца, където животът бе простичък като да се храним на пода, да танцуваме и да пеем, ми показа може би за пръв път какво означава да се радваш на живота. 

През 2013 копнежът да счупя оковите ме заведе във Франция. Там попаднах на Biodanza.

irena-india

Biodanza и аз

Докато танцувах в седмичната група Biodanza разбрах какво означава да откриеш детското в себе си. Да бъда детето, което никога не съм била. Да мога да тичам свободно в присъствието на другите, да мога да се изразя свободно – и да бъда приета такава, каквато съм. Без укори, без забележки, без критични погледи. 

Да си позволя да експериментирам, импровизирам, да действам спрямо това, което чувствам в момента. Да намаля изискванията към себе си. 

В групата намерих сигурност и уют. Бях сред хора, които виждам за първи път и които ме приемаха безрезервно. Постепенно откривах спонтанността, лекотата и радостта.

Biodanza ми даде среда, в която разбрах, че няма правилно и грешно, няма красиво и грозно, няма добро и лошо. Чрез нея разбрах какво е да приемеш себе си и да приемеш другите. Какво означава всеки да има своето място и да е ценен.

Към края на обучението си осъзнах, че все по-често говоря свободно. И животът ставаше по-лек и приятен. И по-цветен.

Днес съм тази, която пада и става. И най-вече – следва мечтите си. 

Възпитаничка на Ecole Biodanza Mediterranée, Ница.


В процес на дипломиране.

С признателност към Еми и Communication Academy  за дълбокото изследване на чувствата, потребностите и свързването между хората.